Дълъг меч Гладиус Меус

Европейският дълъг меч добива широка популярност в края на средните векове, някъде след 1350 година, и запазва своето значение чак до 16 век, а на места и до по-късно. Има и свидетелства за по-ранна употреба на този тип оръжие в Западна Европа, от 12-ти век насетне. Самият термин „дълъг меч“ в сегашния му контекст е формулиран от историците по-късно. За средновековните съвременници дълъг и къс меч са по-скоро стилове на фехтовка (Германската школа), съответно с една или две ръце на ръкохватката, отколкото определен тип меч. От 15 век нататък се появява и понятието „bastard sword“ (меч-копеле), което се употребява за остриета със стандартна дължина и ръкохватка, позволяваща хват с две ръце. Терминът „hand-and-a-half“ е от края на 19-ти век и също визира тези мечове.

Британският учен изледовател Юърт Оукшот прекарва голяма част от живота си, класифицирайки различните европейски мечове. Той разграничава 13 основни типа с допълнителни подтипове, които на практика обхващат развитието на това оръжие от 7 век чак до 17 век. Дългият меч се характеризира не толкова с въвеждането на по-дълго острие, колкото с удължаване на ръкохватката с цел използване на двуръчен хват. Отличителна черта е кръстообразната конструкция, с ефес и напречен предпазител и право, двуостро острие. Размерите на запазените и описани екземпляри попадат в следните граници: дължината на острието варира между 80 и 110 см, на ръкохватката между 15 и 30 см, а теглото е между 1,1 и 1,7 кг. Има и изключения, които са добре документирани и понякога добре обяснени.

Причините класическият „рицарски меч“ да еволюира в „дълъг меч“ са няколко. Основната се корени в развитието на плочестата броня, която предпазва благородника достатъчно, че да обезмисля носенето на щит, което от своя страна освобождава другата му ръка. В тази връзка, удължаването размерите на меча и най-вече повишаването на ефективността с него правят така, че от второстепенно оръжие, допълващо копие или алебарда, мечът се превръща в основно оръжие на част от войската, или поне приложението му на бойното поле нараства значително. През 16 и 17 век се стига дотам, че дългият меч от своя страна еволюира в т.нар. „great sword“ (голям меч), който на практика е полево оръжие и е предназначен за пехота. Най-едрите екземпляри са немските „Zweihänder“, които се използват от пехотни формации в бой срещу пики. Появата, приложението и залеза на дългия меч се ръководи от развитието на военното изкуство през Средновековието и Ренесанса, където той играе важна роля близо 5 века.

Мечът „Гладиус Меус“ е изработен в Полша, в работилница на наследствени оръжейници, където традициите се помнят и почитат, подсилени от съвременни материали и технологични предимства. Изпълнението е прецизно, с високо майсторство, както може да се види от снимките. Типологията на меча по Оукшот е XVIIIc (cut-and-trust), геометрията е характерна за мечовете от типа – широко и плоско острие, напречно сечение с формата на диамант, непрекъснато профилно изтъняване от предпазителя чак до върха. Това е меч, който еднакво добре може да разсича и да намушква, както е налагала употребата му през 15 век. Балансът е точно където трябва (10,5 см) и позволява боравене както с две, така и с една ръка. Острието е живо, лесно за маневриране, замах и преливане от гард в гард. Има инкрустирани символи, типични за мечове, притежавани от издигнати личности. Подобен символ е поставен и върху кожената ножница, украсена с геометричен релеф. Ръкохватката е мека и удобна, издържана в същия визуален стил. В ефеса са вградени месингови медальони с латинските думи „Devs-animvs-mevs и Gladivs-manvs-mevs, откъдето идва името на оръжието. Мечът е уникален и в буквален, и в преносен смисъл. Достоен да краси музейна сбирка и да бъде опора в рицарски дуел – за ценителите на европейските оръжия „Гладиус Меус“ е съвременната кулминация на идеалите от една отминала епоха.