Европейският дълъг меч добива широка популярност в залеза на Средните векове, някъде след 1350-та година, и запазва своето значение чак до 16 век, а на места и до по-късно. Има свидетелства и за по-ранна употреба на този тип оръжие в Западна Европа, от 12-ти век насетне. Самият термин „дълъг меч“ в сегашния му контекст е формулиран впоследствие от историците. За средновековните жители къс и дълъг меч са по-скоро стилове на фехтовка (например в германската школа), съответно с една или две ръце върху ръкохватката, отколкото определен тип меч. От 15-ти век нататък се появява понятието „bastard sword“ (букв. меч-копеле), което се употребява за остриета с обичайна дължина плюс ръкохватка, позволяваща хват и с две ръце. Терминът „hand-and-a-half“ пък е синоним от края на 19-ти век.

Британският учен изледовател Юърт Оукшот прекарва голяма част от живота си, класифицирайки различните европейски мечове. Той разграничава 13 основни типа с допълнителни подтипове, които на практика обхващат развитието на това оръжие от 7-ми век чак до 17-ти век. Дългият меч се обособява не толкова с въвеждането на по-дълго острие, колкото с удължаването на дръжката с цел прилагане на двуръчен хват. Отличителна черта на дългия меч е кръстообразната конструкция: ефес, напречен предпазител и право, двустранно заточено острие. Размерите на запазените и описани исторически екземпляри попадат в следните граници: дължината на острието варира между 80 и 110 см, на ръкохватката между 15 и 30 см, а теглото е между 1,1 и 1,7 кг. Има и изключения, които са добре документирани и понякога добре обяснени.

Причините класическият „рицарски“ меч (известен още като къс меч, популярен между 10-ти и 13-ти век) да еволюира в дълъг меч са няколко. Основната се корени в развитието на плочестата броня, която предпазва носещия достатъчно, че да обезмисля използването на щит. От своя страна липсата на щит освобождава втората ръка за работа с предпочитаното оръжие. В тази връзка удължаването на меча повишава неговата ефективност при новите условия. От второстепенно оръжие, имащо допълваща роля на полето на битката (там доминират копието и алебардата), мечът се превръща в основно оръжие за по-елитната част от войската. Приложението му на бойното поле нараства значително. В цивилния живот и при отсъствието на бронирани противници така или иначе мечът винаги е бил предпочитано оръжие от хората, имащи право да го носят.

Тенденцията с развитието на личната бронировка и специализирането на меча за борба срещу нея се запазва и през следващите векове. За разлика от предходната епоха, през 16-ти и 17-ти век бронята става по-общодостъпна. Вече не само потомствените аристократи са облечени в стомана от глава до пети. В ерата на наемниците все повече професионални войници се замогват достатъчно, че да могат да си позволят собствена броня. Разбираемо това довежда и до промяна във въоръжението. За да се справи с новите реалности, дългият меч еволюира в т.нар. „great sword“ (голям меч), който на практика попада в категорията на полевите оръжие. За разлика от дългия меч, който се носи и в мир, и във война, големият меч се използва изключително по време на сражения. Предназначен е за отряди специално обучени пехотинци, биещи се в каре, което също е новост във военното дело. Най-внушителните екземпляри са немските „Zweihänder“, които успешно се прилагат като шоково средство в боя срещу пики и алебарди.

Най-общо казано появата, употребата и изчезването на дългия меч от бойните полета обхваща около три века. Съдбата му се обяснява с развитието на военното изкуство през Средновековието и Ренесанса, което от своя страна зависи от ред други обстоятелства, в това число усъвършенстването на металургията и употребата на огнестрелно оръжие.

Мечът „Гладиус Меус“ е изработен в Полша, в работилница на наследствени оръжейници, където традициите се помнят и почитат, усилени от съвременни материали, похвати и технологични предимства. Изпълнението е прецизно, с високо майсторство, както може да се види от снимките. Типологията на меча по Оукшот е XVIIIc (cut-and-trust), а геометрията е характерна за мечовете от типа: широко масивно острие, ромбоидно напречно сечение, плавно профилно и дистално изтъняване, което става агресивно в близост до върха. Това е меч, с който еднакво добре могат да бъдат прилагани разсичащи и намушкващи техники, както е налагала употребата на тип XVIIIc от началото на 15-ти век. Балансът е точно където трябва и позволява боравене както с две, така и с една ръка. Острието е живо, лесно за контрол, за замах и преливане от гард в гард. Инкрустираните символи в стоманата имат ролята на послание (мантра) и са типични за мечове, притежавани от издигнати личности през Средните векове. Релефен символ, подобен на инкрустираните, е изобразен върху кожената ножница. Ръкохватката приляга добре в ръка, а украсата й е в характерна за епохата. В ефеса са вградени месингови медальони с латинското послание Devs-animvs-mevs и Gladivs-manvs-mevs, откъдето идва името на оръжието. Мечът е уникален и в буквален, и в преносен смисъл. Достоен да краси музейна сбирка и да бъде опора в рицарски дуел – за ценителите на европейските оръжия „Гладиус Меус“ е съвременната кулминация на идеалите от една отминала епоха.