Меню Затваряне

Размисли върху историята на самурайския меч и неговото място в 21 век

История

„Катана” (katana 刀) е традиционно изработен японски меч, добил световна слава поради своите неоспорими качества. Изполван е от самурайската класа във феодална Япония и затова е познат още като „самурайски меч”. Изработката на „катана” от японски майстори продължава и в наши дни, въпреки че ерата на самураите отдавна е отминала. Някои модерни версии на „катана” се произвеждат извън Япония по нетрадиционни (съвременни) методи и модерни материали, което не ги прави по-малко опасни от автентичните екземпляри. „Катана” е символ на „бушидо” и на японските култура и манталитет.

Производството на мечове в Япония условно се дели на няколко специфични периода: „джокото” – древни мечове (до 900 г. сл.Хр.), „кото” – стари мечове (900-1596 г.), „шинто” – нови мечове (1596-1780 г.), „шиншинто” – най-нови мечове (1781-1876 г.), „гендайто” – модерни мечове (1876-1945 г.) и „шинсакуто” – съвременни мечове (1953 – до наши дни).

През 12 век е първото засвидетелствано използване на думата „катана” в описанието на дълъг меч, различен от дотогавашното „тачи”. Референциите към „учигатана” и „цубагатана” изглежда обозначават различен от „тачи” клас мечове, вероятно по-евтин вариант, направен за по-низши войни. Еволюцията на „тачи” в „катана” започва по време на ранния „Муромачи” период (1337-1573 г.). Около 1400 г. се появяват първите дълги мечове, подписани като „катана”. Това е в отговор на новия метод, по който самураите носят своите мечове – т.нар. „катана стил” – директно в пояса (obi) с режещия ръб на острието нагоре. Дотогава дългият меч „тачи” се носи висящ на колан и прихванат със специални ремъци, а острието му сочи надолу. Традиционно е прието подписът на майстора (mei), който е гравиран в метала под дръжката, да е обърнат извън самурая. „Катана стилът” премества разположението на подписа на „тачи“ навътре към тялото на боеца и затова майсторите започват да слагат своя подпис на обратната страна на острието, в синхрон с новата мода на носене.

Популярността на „катана” сред самураите и причините за новия стил на носене се коренят в променените реалности на близкия бой от началото на 15 век. Бързото изтегляне на „катана” от ножницата й (saya) е приоритет номер едно на бойците поради специфичната историческа обстановка, при която победата зависи предимно от бързината на реакция и скоростта на движенията. Самураите развиват техниката да посичат своя противник само с едно движение на „катана” – комбинирано изваждането на меча от ножницата и замах към противника. Цяло бойно изкуство – „йайджуцу” се заражда в Япония в синхрон с разпространението на „катана”. То учи самурая как да посича своя противник с едно единствено движение на меча благодарение на новия „катана стил”. „Йайджуцу” става важна част от „бушидо” – пътя на война. „Тачи” от предходния период не позволява ефективно постигане на сходен резултат при ваденето на меча, затова „катана” бързо набира слава сред самураите.

Дължината на острието при „катана” варира значително в хода на историята. В края на 14 и началото на 15 век, тенденцията е тя да бъде между 70 и 73 см. През ранния 16 век дължината рязко пада до около 60 см. В края на века дължината се връща до нивото си от предходните епохи – около 73 см, и се запазва такава до съвремието. Промените през вековете обикновено са породени от конкретни тактически съображения като например характера на сраженията (открити битки, обсади и т.н.) и противника (монголи, японци, корейци и т.н.). В наши дни стандартната „катана” е с цялостна дължина между 95 и 110 см, а острието й – между 65 и 75 см.

„Катана” често се носи от самурая в комплект с по-къс допълнителен меч като „вакидзаши” („уакизаши“) или „ко-катана”. В някои случаи изборът пада върху най-късия вариант – „танто”. Всички мечове, независимо от дължината им, биват изработвани по еднотипен метод и притежават сходна форма и дизайн. Когато даден самурай притежава „катана” и някой от по-късите мечове с еднородна тематика, произведени от един и същ майстор, тогава двойката се нарича „дайшо”. „Дайшо” е символ на властта и личната чест на самурая. Притежанието на „дайшо“ е признак за високо положение във феодалното японско общество.

„Катана” е основното оръжие на самурая в битка. Освен това, катана е първият избор за дуелно оръжие на повечето японски бойци. Тренировките по владеене на меча също акцентират предимно върху дългия меч. Въпреки това, акомпаниращите мечове „вакидзаши”, „ко-катана” и „танто” се ползват в редица ситуации, когато „катана” не може да бъде използвана. Обикновено при гостуване на по-висшестоящ от него, самураят е принуден да остави своята „катана” на входа на сградата. Той обаче никога не се разделя с „вакидзаши”, дори в присъствието на „даймьо“ (大名). Ритуалното самоубийство „сеппуко” (харакири) се извършва именно с „вакидзаши” или „танто”. Освен това, при евентуална битка в затворено пространство, по-късият меч е по-удачен избор от дългия, защото е по-повратлив и боецът е по-маневрен с него. Някои известни самураи, като Миамото Мусаши например, дори следват стил за бой с един къс и един дълъг меч едновременно. Всички гореизброени примери показват, че традицията не е единствената причина самураите да носят по два меча – в това има и ясно доловима практическа цел.

По време на периода „Мейджи” Япония е скоропостижно модернизирана и самурайската класа постепенно запада, докато накрая е напълно премахната. През 1876 г. едиктът „Хайторей” забранява носенето на мечове на публични места. Изключение е направено само за бившите владетели „даймьо”, както и за военните и полицейските части. Умелите майстори-ковачи, притежаващи дълбоко родословие в своя занаят, изпадат в голяма криза поради липсата на търсене на техните произведения. Изкуството за направата на мечове почти изчезва, а за да се препитават, майсторите се захващат с най-различни дейности, като производството на инструменти и фермерска екипировка. Военните сблъсъци на Япония срещу Русия и Корея от началото на 20 век водят до съживяване на интереса към мечовете, но едва през периода „Шова” и Втората световна война те отново започват да бъдат произвеждани в големи количества. Общоприето название на японските мечове от 1875 до 1945 г. е „гунто” (военни мечове). За съжаление количеството на създадени автентични мечове никога повече не достига нивото отпреди реставрацията „Мейджи“, а по общоприетото схващане „гунто“ са далеч от качествата на мечовете от по-ранните периоди. По време на Втората световна война е редовна практика „катана“ да се произвеждат от индустриални материали чрез използването на машини и неквалифициран труд. Мечове с японски дизайн, изработени извън японската традиция, са буквално нежелани в съвременна Япония и подлежат на конфискация, щом бъдат открити на нейна територия.

По време на подготовката за Втората световна война военното израстване на Япония води до нуждата всеки офицер да притежава меч. Традиционно произвежданите мечове все още са популярни, но бавният процес при направата им не може да задоволи изискванията на огромната японска армия. Важен е и фактът, че не всеки офицер може да си позволи да притежава истинска „катана“. Затова армията привлича ковачи с малък или никакъв опит в производството на мечове. В допълнение са крайно недостатъчни запасите от традиционната японска стомана „тамахагане”, използвана от векове в занаята. Обемът на необходимата продукция довежда до използването на нови, съвременни типове стомана. Освен това, модерните металургични технологии преобладават над ръчния труд – например машинната преса и темперирането с масло изместват ръчното коване и водното закаляване. Полирането и заточването на новите мечове се извършват предимно чрез машини и много рядко с водни камъни. Процесът довежда до направата на някои здрави и надеждни военни екземпляри, но също така сваля нивото на голяма част от продукцията и мечовете губят някои от характеристиките, типични за традиционната „катана”. Военновремевите мечове остават в историята със събирателното название „Шовато”, по името на император Хирохито, наречен посмъртно Шова. Императорът е виден привърженик на традиционните японски ценности и негова е заслугата за възраждане производството на мечове, макар и в такъв нетипичен, утилитарен вариант. След 1937 г. правителството започва да маркира модерните мечове със специални щампи, за да бъдат лесно различими от традиционно изработените. По време на Втората световна война на много класически остриета „катана” са напаснати модерни ръкохватки и ножници, за да отговарят на военните стандарти. В днешни дни в Япония „шовато” не се счита за традиционно направен меч и подлежи на конфискация и унищожение. Извън Япония обаче, тези мечове се броят за антики и имат голяма колекционерска стойност.

Както знаем, Япония губи Втората световна война. Между 1945 и 1953 г. тя е окупирана страна и там е забранено производството на всякакви оръжия, в това число мечове. Много „шовато” и по-стари „катана” са конфискувани, унищожени или откраднати от военните на САЩ. Майсторите-оръжейници за пореден път са изправени пред сериозна криза и много от тях преустановяват завинаги своята дейност. След 1953 г. забраната за производство на мечове е вдигната, но при много стриктни условия – ковачите трябва да получат специален лиценз от правителството след петгодишно обучение при сертифициран майстор. Само лицензираните оръжейници могат да произвеждат традиционни японски мечове, наричани „нихонто”, но само до два меча месечно за всеки отделен майстор. Всички новопроизведени мечове подлежат на незабавна регистрация в японските служби.

Това правило е в сила до наши дни и е един от факторите, определящ високата цена на автентичните традиционни японски мечове. Друг фактор е забраната за внос и износ на мечове от Япония, която се заобикаля изключително трудно. Малкият брой на произвежданите „нихонто” води до тяхното разпределение сред заслужили дейци на японската и чуждестранната култура. Рядкост е „нихонто” да бъде обявено за свободна продажба, а когато това се случи, цената обикновено варира между $5000 и $15 000 (американски долари). Исторически важни екземпляри „катана” и такива с висока артистично-културна стойност са напълно забранени за продажба и съответно за износ от Япония, а застрахователната им стойност най-общо се движи между $50 000 и $1 000 000.

Популярността на традиционните японски мечове и техният производствен дефицит довеждат до появата на модерни „катана”, произвеждани от реномирани източни и западни оръжейници извън Япония. Някои майстори копират традиционния японски ръчен процес на създаване на „катана”, дори изготвят собствен вариант на японската стомана „тамахагане”. Други използват напълно достиженията на съвременната металургия и модерните стомани. Голяма част от функционалните „катана”в света се произвеждат в Китай. Повечето от по-евтините „батъл реди” варианти са направени от стандартна високовъглеродна стомана. За определяне на въглеродното съдържание и съответно свойствата на стоманата се използва популярната американска класификация АИСИ (AISI) – например при стоманите 1050, 1060 и 1095 първите две цифри (10) обозначават обикновена (нелегирана) стомана, а следващите две цифри (50,60,95) обозначават съдържанието на въглерод в стотни от процента. Например АИСИ 1095 се чете като стандартна високовъглеродна стомана със съдържание на въглерод в нея 0.95%. Количеството на въглерод в стоманата определя твърдостта и якостта на бъдещото острие.

Приложението, което ще има бъдещата „катана”, зависи от типа стомана, която е използвана за направата й. Обикновената високовъглеродна стомана е напълно подходяща за остриета, които ще секат допустими от историческа гледна точка мишени, без да бъдат подлагани на извънреден стрес. Цената на напълно функционален меч от АИСИ 1060 започва от около $200 и може да стигне $500 в зависимост от изработката, производителя и т.н. Сплавните (легирани) стомани като АИСИ 9260, АИСИ 5160 и инструменталната Т10 са особено подходящ вариант за модерната „катана”, когато издръжливостта и здравината са от първостепенно значение. Най-общо индустриалната стомана е по-устойчива от чистата високовъглеродна стомана, но и цената ѝ е по-висока – например една АИСИ 5160 катана струва между $300 и $700. В момента „Л-6” и „ЦПМ”  са двете най-добри стомани за коване на мечове от японски тип, които придават на модерната „катана” ненадмината здравина и дългосрочна устойчивост при хиляди замахвания. Проблемът при тях е високата им цена – около и над $4000, близо до тази на „нихонто“. Освен това, „Л-6“ е на топ ниво само при образуването на молекулна решетка от „байнит“ за тялото на острието и „мартензит“ за режещият ръб – нещо, което много малко оръжейници в света могат да постигнат, например Хауърд Кларк (https://www.youtube.com/watch?v=fM9zhwdIRgY). При тази конфигурация стоманата е склонна към ръждясване и изисква отдадена поддръжка, но е почти неразрушима в обичайна среда на употреба. При „ЦПМ“ стоманите се наблюдават някои сходства – създаването на мечове от тях е по силите и желанието на ограничен кръг ковачи, най-изявен сред които безспорно е Дан Кефелер (ЦПМ-3В). Цялостния процес на работа при него е доста хай-тек и готовите изделия задължително са монотемперирани. Липсата на „хамон“ отблъсква някои ентусиасти поради опростения облик на острието. За сметка на това „катана“ от ЦПМ-3В (дело на Кефелер) държи рекорд за отсечени клони от твърда дървесина, без поражения върху острието (https://www.youtube.com/watch?v=rJXP0vR4hnI). Друг плюс е ограничената ръжда, защото ЦПМ като група високолегирани съвременни стомани съдържат хром в ограничени количества, който заедно с други легиращи елементи има силен антикорозионен ефект.

Като недостатък на всички хай-тек стомани може да се изтъкне липсата на прегъване при коването – нещо толкова характерно за автентичния японски меч. Прегъването на модерни стомани няма никаква практическа полза в 21 век, но естетически именно неповторимите шарки придават красотата и излъчването на „нихонто“. Процесът на създаване на автентичен японски меч е хилядолетен, работата е тежка и трудна, а прегъването и диференцираното закаляване са практически наложени прийоми със своите ясни цели – хомогенизиране на „тамахагане“ стоманата и създаване на твърд режещ ръб и гъвкаво тяло. Красотата на „хада“ и „хамон“ са вторичен ефект от тези чисто утилитарни дейности на майстор-ковача, но тяхното излъчване е толкова осезаемо, че за някои почитатели на „катана“ липсата им е равносилно на пълно отричане от традициите. Това е разделителната линия между заможните ентусиасти – почитатели на „нихонто“ и неговата визия и притежателите на изключително здрави мечове от модерна стомана, които имат неоспорими технически достойнства, но им липсва японската естетика. Най-оптималният вариант според нас е притежанието и на двата вида – „нихонто“ за самочувствие и адмирация и модерен звяр за ежедневни тренировки 🙂

Китай доминира пазара на съвременните функционални „катана”, понякога нелогично наричани „реплика” – това е по-скоро термин, който характеризира декоративен орнамент, а не „живо” оръжие. Производството на съвременните „репродукции” е с различно качество и мащаби – оръжията се правят както в големи фабрики, така и в малки предприятия и оръжейни ателиета, също така в домовете на майстори с вековни семейни традиции в занаята. Това масово производство на мечове бълва продукция с крайно поляризирани качества, резултат от използването на различна по умение работна ръка, на широка гама стомани и методи на изработка. Сравнително ниската цена на подобни артикули не бива да заблуждава желаещия да притежава „катана” – в Китай се произвеждат както евтини сувенири и декоративни обекти, така и истински „батъл реди” (функционални) мечове, напълно годни за употреба в историческия контекст на понятието. Хора от цял свят купуват хиляди „катана” всеки ден, с коренно различни цели и мотивация. Сред по-общите мотиви са тренировките по източни бойни изкуства, хобито на „сеченето в задния двор” (backyard cutting), защитата на личния дом от въоръжени нападения, реквизит за филмово заснемане и пресъздаването на исторически значими събития. Колкото и екстравагантно да звучи, дори повлияната от Холивуд угроза от масов апокалипсис кара хората да се запасяват с мечове, защото в повечето страни по света (включително България) това е един напълно легален и достъпен начин за притежание на истинско оръжие, макар и не огнестрелно. „Катана” поражда страст, която лесно се разпалва и много трудно угасва.

Множество експерти по бойни изкуства определят качествените съвременни „катана” като равностойни на традиционното японско „нихонто” във функционално отношение. Разликата не е толкова в качеството на изработката или във възможностите на меча – истинската японска „катана” струва хиляди долари, защото изразява тежкия процес на ръчното й коване – от създаването на стоманата „тамахагане“ до финалното полиране на „хамон“ с напръстни камъни; също така прецизността в структурата и линиите на острието; създаденото с много труд „коширае“ и не на последно място древната култура, която самурайският меч извиква по възможно най-добрия начин. Това е едната страна на монетата – изящната страна. Случва се при състезанията по „тамешигири” (разсичане), дори експерти по японски оръжия да използват модерни „катана”, за да избегнат риска от недопустимото нараняване на „нихонто”. Металургията на 21 век прави изделията от съвременна стомана все по-надеждни, но въпреки всичко притежанието на автентична японска „катана” остава мечта за много колекционери и специалисти по бойни изкуства поради символиката, която носи в себе си.

В наши дни понятието „катана” най-общо дефинира двуръчен меч в японски стил, който е средно извит и едностранно заточен. Дължината на острието е между 60 и 80 см, най-често около 70-73 см. Ръкохватката на меча най-често е между 24 и 33 см. Освен по местоположението на подписа на ковача – „меи” (където го има), „тачи” се различава от „катана” по относително по-голямата извивка на острието плюс по-богатото „коширае“ към него. „Вакидзаши” (уакизаши) и „ко-катана” пък са по-къси варианти на японския меч със сходна към „катана“ структура, външен вид и качества. Те са носени от самураите като допълнително оръжие и са ползвани на места, където боравенето с „катана” е трудно или невъзможно. Дължината на тези по-къси мечове варира силно през вековете, но най-общо остриетата им са между 40 и 60 см, а дръжките между 13 и 26 см. „Танто” е японският кинжал, който е използван от съпругите на самураите като оръжие за самозащита и средство за прилагане на „сеппуко”. Понякога дори мъжете самураи носят „танто” вместо „вакидзаши” като оръжие там, където е по-подходящо. Стандартната дължина на острието на „танто” е около 20 см., а на дръжката – около 10 см. Японските оръжия са известни със своята гъвкавост и ненадмината острота, ефектът от която е толкова популярен поради един прост факт – липсата на стоманени брони в японското феодално общество.

Освен в битки и двубои, самураите във феодална Япония използват „катана” в редовни тренировки по владеене на меча. Дори в наши дни „катана” намира приложение в модерните японски бойни изкуства като „батоджуцу”, „йайдо”, „кенджуцу”, „шинкендо”, „кендо” и „айкидо”. Нищо не се е променило във функционалността на меча от средновековието до съвремието – „катана” е все така опасно оръжие и неправилната или невнимателна употреба може да доведе до сериозни травми или смърт. Затова в много школи тренировките по владеене на „катана” да започват с дървен или пластмасов меч – „бокен”, докато мечоносецът добие адекватност и практика. Тогава може да се пристъпи към използването на метално притъпено острие, а едва по-късно с натрупване на години опит трениращият получава право да употребява „живо” острие. Разбира се, в 21 век много ентусиасти директно купуват функционална „катана” и започват занимания с нея, като пропускат традиционните фази на обучение. Обичайно за съвременния ентусиаст е самообразоването чрез интернет или книги и практически самостоятелни занятия като т.нар. „сечене в задния двор” (backyard cutting). Повечето собственици на модерни мечове определят формалните знания, които дават източните школи по владеене на меч, за ненужно бавни или неефективни. Доколко в 2015 година традиционното изкуство на меча кенджуцу е абсолютна необходимост от практическа гледна точка всеки преценява сам. При липсата на въоръжен със сходно оръжие и екипиран с броня противник, както и отсъствието на формален етикет за водене на битка, дори един майстор на меча може да падне прострелян със същата лекота, с която и някой напълно начинаещ. Ако не в практиката, същественото при източните бойни изкуства е важно и се корени в друго – в извисения манталитет, който ръководи постъпките на трениращия. В отношението към оръжието и дисциплината, която е нужна, за да се постигне майсторство.  В добиване увереност в собствените действия, съпътстващи укрепването на духа и тялото. Независимо дали човек спортува в школа по кенджуцу или тренира у дома, мечът винаги трябва да се използва с необходимото внимание и респект, за да се градят умения без нежелани инциденти.

„Катана“/„вакидзаши“/„танто“, като всяко друго оръжие, имат нужда от минимална, но редовна поддръжка. Ако човек се грижи и използва своя меч съвестно, той ще му служи цял живот. В действителност стоманата старее с времето, но при правилна експлоатация е напълно възможно мечът да се предава от поколение на поколение като семейна реликва. Примери за това в историята има много. Символиката и самочувствието, които вървят с притежанието на подобно наследствено оръжие, не са загубени. Дори и в 21 век.

error: Съдържанието е защитено!